24 декември 2011 г.


В настъпващите рождественски празници нека мислено прекрачим вътрешните си храмове, да  влезем,  за да намерим  допирни точки с вечността, семейството, неизвестното. Да осмислим  нашия живот и отношението ни към заобикалящите – отговорите са във всеки един от нас. Аз имам своята вяра и надежда в Христос, но колко Го познавам, доколко правилно осмислям и прилагам думите Му- лицемерно или правдиво??
 На богослуженията по повод празника многократно се четът евангелските повествования за случилото във Витлеем. Чрез раждането на Спасителя се осъществява Божият план, но това не става по механичен, насилствен начин, не става в богат и луксозен дом, няма помпозност и евтин блясък. Благовести се на овчари, получават откровение мъдреци от изток. В многократното повторение през годините на този спомен се разкрива и нашето боготърсене, преживяване на богооткровенната истина и нейното увековечаване, чрез предаването и на тези, които идват след нас - децата, в които искаме да посеем семената на вярата и доброто.
                Стана традиция за обитателите на Драгалевския манастир излагане на сценката на Рождество Христово, осъществена преди три години от художничката на централния куклен театър – Ива Хаджиева. Новото е ненатрапчивото озвучаване с аудио-записа на фирма „Лития” –от диска ”Приказки от Библията” с участието на актьорите Асен Кисимов, Антони Генов, Цв.Нешкова, Ива Апостолова, П.Евангелатов и др.
                Приятно посрещане на рождественските празници, благословена семейна вечер и весели почивни дни!



23 ноември 2011 г.

Обичам да ми е трудно!


Когато за първи път чух тази мисъл се засмях – от сърце. Човекът до мен не се оплакваше. Не го почувствах като констатация или преживян опит, а като осъзнат житейски избор, лична философия. Простичко казано, мисълта потъна, сгушвайки се в случайно попадналата и мозъчна гънка  /не че много ги имам/ и я забравих.
            Днес се поозорих доста  физически- прибирахме дървата за зимата. В такива моменти,когато цялото  тяло се бъхта и движи, в мозъка мислите  се заблъскаха безразборно. Започнах да се питам за някакви отминали неща:- „защо аз?” , „защо на мен?”, „защо по този начин?”, „нямаше ли по-лека и удобна възможност ?!”.  Мислено се ядосвах и пуфтях, бутайки и количката с дървата. След време, като се поизтощих и на двата фронта, от „мислоблъсканицата”  изкочи онзи мил  спомен-мисъл:

            „Обичам да ми е трудно!”

            Изкочи като весела искра, закачлива и топла като нейната създателка, която го изрече тогава и пак неволно се засмях. Тази мисъл беше „златното ключе”, което отвори широко непробиваемите ми врати. Полетя в душата ми и  като свеж вятър издуха падналите ми мисли. Усетих лекота – да обичаш, да избираш трудното  за себе си, като най-скъп дар. Да му се радваш и да го обичаш – трудното в живота! 

18 ноември 2011 г.

По повод осемдесетгодишнината на моят баща

         
        Това честване стана преди пет години. Тогава просто съвпадна неговата годишнина и  60 години от създаването на кукленият театър, където той работи ок.40 год.Театърът беше неговият живот, в който той влагаше целият си творчески и човешки потенциал-с отговорност, обич и горене в работа си. Сега около една година след смърта му предпочитам да си спомня за него с онези думи на благодарност, които написах тогава, усещайки че доверието и обичта между нас продължават!
         Децата на театъра – може да ви се види чудно, но за нас театъра е онова “бисерче”, което търсеше малката Лили от пиесата “Пук” на Валери Петров- невидимото, скритото добро в околните и в нейната душа. Благодарност за това намерено “бисерче” дължа на моите родители, на баща ми, който ме накара да почувствам кукления театър като свой втори дом. Благодаря и на всички, които ме приемаха с търпение, добро отношение и неподправена сърдечност – актьори и актриси, режисьори, художници, сценични работници, озвучители, администратори и гардеробиери.
        Не ходех още на училище, когато баща ми ме водеше в ателието, за да видя как се раждат куклите. Запомнила съм миризмата на лепило, бои, работните бюра едно зад друго, приветливото отношение на художниците Милка Начева, Нюка Гетова и глухонямата Ани, до която сядах и гледах.
        Преди репетиции и представления, татко ме водеше да видя къде “спят” куклите – отивахме зад кулисите, той взимаше някоя от тях и куклата протягаше ръце и проговаряше. След това отивах в салона и както за всички така и за мен започваше магията на оживялото “дървено човече” – музика, багри, светлини, гласове на герои… После пак се връщах при баща ми в гримьорната, виждах радостта, пламъка в очите на актьорите, оживените разговори и шеги, които си разменяха. На връщане към вкъщи се случваше да се отбием до капанчетата на Сатирата и Сълзата, където големите не просто разговаряха, а продължаваха сякаш да играят с гласове, мимики и жестовете си.
        Не помня на колко години съм била, когато баща ми ме е завел за първи път в театъра, но си спомням как той вечно бързаше по Раковски или Заимов за театъра и аз подтичвайки се задъхвах да го следвам. Не помня да съм се пречкала в краката на колегите му, да съм им създавала неудобства, нито пък съм се чувствала отегчена и скована от някакви забрани. Като поотраснах ми беше интересно да наблюдавам спектаклите отзад, зад кулисите или пък горе при тонрежисьорите и осветителите. Помня оживлението и радостната суматоха при премиери и чествания. Новогодишните тържества, където като деца отивахме да си получим подаръците от Дядо Мраз и чудно нещо – гласът му беше същия като на моят татко! Забележителни бяха осмомартенските  чествания – целия артистичен състав в салона се заливаше от смях при умело подбраните и нагласени реплики от различни пиеси. Още помня Лебедово езеро с трите “лебеда”- баща ми , Георги Георгиев и Георги Митев. Имаше една задушевност, откровеност и откритост, в която се чувстваше духа и единството на театъра.
        Така някак много умело баща ми ме научи да разбирам, да чувствам театъра, на който той се е посветил, на онази толерантност и съпричастност, без които е немислимо всяко изкуство.
        Моите родители дадоха свобода на житейския ми и професионален избор. Те не поискаха от мен да осъществя несбъднатите им мечти, а според възможностите ми ме насочваха и подпомагаха. На баща ми се падна нелекото бреме да ме издържа като студентка и да приеме житейския ми избор. С това той доказа, че е истински творец – способен да приема другия, необичайното, различното, да го оценява и благославя.
        За мен има някаква странна връзка между годишнината на театъра и тази на баща ми – мисля че тя е в обичта, доверието и всеотдайността, която те имат един към друг.



15 ноември 2011 г.



             Миналата година подготвих едно есе за конкурс- не успях да участвам, но ето  сега  есето е добър повод да започна с него блога си. Приятно четене!

„Как упражненията подобряват моя  живот с ревматологично заболяване”

            Тиха дъждовна утрин в планината. В старинната обител на света Богородица се чува лекото бучене на реката, шумът от дъжда по покривите и пеенето на петлите. Неделя е – след час започва общата утринна молитва в храма, на която идват  нашите приятели от града.Събуждам се с обичайната болка и скованост  и с мисълта какво трябва да подготвя за службата – печката, кандилата, свещите.Обичам утрините служби – тишината, лекото преминаване от тъмнина и нощ към утринната светлина.
             Свещеникът дава начало на общата молитва в храма. На всяко негово прошение ние пеем - „Господи помилуй”. Усещам при поемането на въздух една остра болка зад плешката, която спира дъхът ми. Поемам дълбоко въздух и  стягам диафрагмата за постепенно издишване – мускулите се раздвижват. Желанието ми за звуча в синхрон с останалите, да не изоставам, да не понижавам тона ангажира волята ми. Запяваме неделните текстове за Христовото възкресение, за ангелите, за срещата им с жените мироносици и апостолите. Стремя се да осмисля текста, да почувствам събитията и да ги предам чрез гласа си на присъстващите. Болката ме преследва, но желанието и волята да съм част от тази мистична среща-повторение на евангелските събития надделява и ме увлича.
            Естествен стремеж е да търсим радостта, свободата , спокойствието и това което ни изважда от този „удобен” свят, внася хаос и смут в душите ни. А праведният Иов?  Богатство, имоти, семейство – всичко пропада в един миг. Тогава настъпва най-голямото изпитание – „ но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му – ще ли Те благослови?”/Иов 2:5/ и Господ го „оставя” да бъде изпитан чрез болестта и болката.  Колко е малко моето изпитание в сравнение с това на праведника Иов.  Болката понякога разбива пагубната за нас хората  самонадеяност и  при върховно изпитание  ни  учи да приемаме Божията воля .
            „Благословен си Господи, научи ме на Твоите наредби”
 Време е да отида да бия камбаните за неделното утринно евангелие. Свежият и влажен въздух ме лъхва, крачките ми, макар и мъчителни ме раздвижват и ободряват. Хващам с ръце въжетата, напрягам гръбнака, търся опора за краката, с отмерени движения засилвам въжетата и  проехтява звъна от камбаните. Отеква в сградите, полита над дърветата и потъва в планината. Връщам се в храма – топло е – слушам евангелския разказ и се радвам на нашите приятели, които от рано сутрин са с нас на молитва. Всеки от  тях има изпитания и тревоги, но мълчаливо идва в манастира, за да сподели своите страхове, благодарности и надежди с Бога.
Ето, аз всеки ден съм тук, обичам манастира, молитвата, работата си, но нима Бог не ме чува?   Пеем заедно, а  в мен напират мислите ми –  преди спортувах, плувах, тичах, а сега….влача краката си, болката пълзи по гръбнака ми и сковава врата ми – трудно ми е  да се наведа,  да стоя права,  дори вдишването и издишването , като естествено движение ме кара да се напрягам.  В ритъма на общата молитвена възхвала, на редуващите се песнопения се извършват и моите дихателни упражнения. Да, за другите това  е обикновен  процес , едва ли има друго нещо така естествено и леко като дишането. Чрез диханието, чрез този Божествен дух в нас , ние славим Създателя и това е най-яркото  проявление на Неговата Свята воля -  вдъхнала в нас „дихание за живот”.  Вдишването и издишването е вложено в нас от Твореца и  това невидимо ни обединява в неразривна връзка помежду ни -  създания , в които живее безсмъртния Божествен Дух.
                Всяко дихание да хвали Господа! 
Навън дъждът е престанал.Отново трябва да ударя камбаната за началото на светата литургия. Усещам в сърцето си  тихата радост, че съм споделила моите страхове и тъга, че някъде там , в невидимото  въздишките ми са чути. „Страданието е пречистване, прераждане, пресъздаване”  - пише поетът и този ден отново е моето пресъздаване  чрез  усилие, благодарност и вяра. Болката сковава  гръбнака ми , но  чрез  дишането чувствам, че не съм сама, че  моето страдание ще намери лек  чрез състраданието към ближния , чрез усещането и разбирането на онези , които дишат с Божественото дихание и обич на Твореца.
 Камбаните бият  и  към пътя за храма чувам гласа на отеца :                          „ Благословено е царството на Отца , Сина и Светия Дух сега , винаги и во веки веков . Амин.”