16 април 2012 г.

Христос Воскресе!

         
        Обичам църковните празници, защото носят  особената атмосфера на нещо, което е извън нас, но което има връзка с нашия живот, със стремежа ни към вечността.  Незнам дали с течение на времето, дали с „помъдряването”  или  с житейският избор, който правим и отстояваме, в някаква степен празникът се превръща в изпитание – на психическите и физическите сили. Ако трябва да съм ясна – не е все едно от коя страна на сцената си – дали си участник или си зрител.  Всъщност основното събитие, герой  е църковният празник – случилото се събитие – Възкресението.
      Ние, които възпоменаваме това събитие и го пресъздаваме с определени похвати в богослужението,  сме нещо като помощен персонал. С  личната отдаденост, желание и отговорност  можеш да допринесеш,  да украсиш или да загрозиш нещата, но във вихъра на празника не можеш да останеш безразличен, откъснат, неангажиран.  Често се случва преди тези големи празници атмосферата между основният състав да бъде нажежена, непоносима. Психологически се разпадаш, идва ти да захвърлиш всичко и да избягаш. Постепенно, ежедневните,  дребни проблеми донякъде компенсират напрежението. Подготовката започва да добива определени очертания и яснота, започваш да изграждаш дребните детайли по-спокойно и точно . Идват приятели, помощници готови да помогнат , да дадат от времето и силите си, за да станат съучастници – на умората , но и  на радостта. Виждаш как всеки е направил усилие да извърви пътят до храма, отблъсквайки се от инерцията на всекидневието  и проблемите си . Пъзелът започва да се  подрежда. Идва върховният момент – събираш сили – незнайно откъде. Идват много хора – в нощта на Възкресението – носят радостната  суматоха, заедно със свещите, приготвените фенери, в очакване на невидимото.  Запламтяват свещите , огънят осветява лицата на хората грижливо закривайки го с ръка , да не угасне. 
Храмът на Божи гроб в Йерусалим
 в момента на появяването на благодатния огън
         В тези мигове на празничност, на трепет, на споделяне и общност на различни хора, дошли да почетат  събитието в храма, освен напрежението дали ще направиш нещата добре , получаваш някаква вътрешна удовлетвореност,  че от усилията ти е имало смисъл.  Всеки влага нещо от себе си , с усилия надмогва умората, за да бъде участник подобно на жените мироносици в посрещането на възкръсналия Христос ….Пеенето на тропара , възгласите на свещеника и отговора на хората се сливат в едно , докосвайки се до вечността. В радостните песнопения- възхвала , обаче има и нотки на тъга и преживяно страдание…., може би и самата умора от празника преплетена с ликуването и възхвалата на Възкресението ме карат да преживея , макар и отчасти смисъла на битието си – страдания , усилия и радост, в които човек се ражда, живее и умира, за да посее чрез тях житното зърно – плодовете на духа си , които ще дадат стократен плод при Възкресението .
                                    Христос воскресе – Воистину воскресе!

2 коментара:

  1. Със сигурност има смисъл, защото па празници и особено Великден хора, които по принцип не ходят на църква се събират в 12.00 часа чакат пламъка.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да има го този момент - причините хората да не ходят на църква са много. Вярата е въпрос на вътрешно усещане и преживяване - различно у всеки. Хубаво е, че идеята в нещо нематериално и необяснимо ни обединява и ни кара да търсиме Светлината, Пламъка!

      Изтриване