23 ноември 2011 г.

Обичам да ми е трудно!


Когато за първи път чух тази мисъл се засмях – от сърце. Човекът до мен не се оплакваше. Не го почувствах като констатация или преживян опит, а като осъзнат житейски избор, лична философия. Простичко казано, мисълта потъна, сгушвайки се в случайно попадналата и мозъчна гънка  /не че много ги имам/ и я забравих.
            Днес се поозорих доста  физически- прибирахме дървата за зимата. В такива моменти,когато цялото  тяло се бъхта и движи, в мозъка мислите  се заблъскаха безразборно. Започнах да се питам за някакви отминали неща:- „защо аз?” , „защо на мен?”, „защо по този начин?”, „нямаше ли по-лека и удобна възможност ?!”.  Мислено се ядосвах и пуфтях, бутайки и количката с дървата. След време, като се поизтощих и на двата фронта, от „мислоблъсканицата”  изкочи онзи мил  спомен-мисъл:

            „Обичам да ми е трудно!”

            Изкочи като весела искра, закачлива и топла като нейната създателка, която го изрече тогава и пак неволно се засмях. Тази мисъл беше „златното ключе”, което отвори широко непробиваемите ми врати. Полетя в душата ми и  като свеж вятър издуха падналите ми мисли. Усетих лекота – да обичаш, да избираш трудното  за себе си, като най-скъп дар. Да му се радваш и да го обичаш – трудното в живота!