По повод осемдесетгодишнината на моят баща

         
        Това честване стана преди пет години. Тогава просто съвпадна неговата годишнина и  60 години от създаването на кукленият театър, където той работи ок.40 год.Театърът беше неговият живот, в който той влагаше целият си творчески и човешки потенциал-с отговорност, обич и горене в работа си. Сега около една година след смърта му предпочитам да си спомня за него с онези думи на благодарност, които написах тогава, усещайки че доверието и обичта между нас продължават!

         Децата на театъра – може да ви се види чудно, но за нас театъра е онова “бисерче”, което търсеше малката Лили от пиесата “Пук” на Валери Петров- невидимото, скритото добро в околните и в нейната душа. Благодарност за това намерено “бисерче” дължа на моите родители, на баща ми, който ме накара да почувствам кукления театър като свой втори дом. Благодаря и на всички, които ме приемаха с търпение, добро отношение и неподправена сърдечност – актьори и актриси, режисьори, художници, сценични работници, озвучители, администратори и гардеробиери.

        Не ходех още на училище, когато баща ми ме водеше в ателието, за да видя как се раждат куклите. Запомнила съм миризмата на лепило, бои, работните бюра едно зад друго, приветливото отношение на художниците Милка Начева, Нюка Гетова и глухонямата Ани, до която сядах и гледах.

        Преди репетиции и представления, татко ме водеше да видя къде “спят” куклите – отивахме зад кулисите, той взимаше някоя от тях и куклата протягаше ръце и проговаряше. След това отивах в салона и както за всички така и за мен започваше магията на оживялото “дървено човече” – музика, багри, светлини, гласове на герои… После пак се връщах при баща ми в гримьорната, виждах радостта, пламъка в очите на актьорите, оживените разговори и шеги, които си разменяха. На връщане към вкъщи се случваше да се отбием до капанчетата на Сатирата и Сълзата, където големите не просто разговаряха, а продължаваха сякаш да играят с гласове, мимики и жестовете си.

        Не помня на колко години съм била, когато баща ми ме е завел за първи път в театъра, но си спомням как той вечно бързаше по Раковски или Заимов за театъра и аз подтичвайки се задъхвах да го следвам. Не помня да съм се пречкала в краката на колегите му, да съм им създавала неудобства, нито пък съм се чувствала отегчена и скована от някакви забрани. Като поотраснах ми беше интересно да наблюдавам спектаклите отзад, зад кулисите или пък горе при тонрежисьорите и осветителите. Помня оживлението и радостната суматоха при премиери и чествания. Новогодишните тържества, където като деца отивахме да си получим подаръците от Дядо Мраз и чудно нещо – гласът му беше същия като на моят татко! Забележителни бяха осмомартенските  чествания – целия артистичен състав в салона се заливаше от смях при умело подбраните и нагласени реплики от различни пиеси. Още помня Лебедово езеро с трите “лебеда”- баща ми , Георги Георгиев и Георги Митев. Имаше една задушевност, откровеност и откритост, в която се чувстваше духа и единството на театъра.

        Така някак много умело баща ми ме научи да разбирам, да чувствам театъра, на който той се е посветил, на онази толерантност и съпричастност, без които е немислимо всяко изкуство.

        Моите родители дадоха свобода на житейския ми и професионален избор. Те не поискаха от мен да осъществя несбъднатите им мечти, а според възможностите ми ме насочваха и подпомагаха. На баща ми се падна нелекото бреме да ме издържа като студентка и да приеме житейския ми избор. С това той доказа, че е истински творец – способен да приема другия, необичайното, различното, да го оценява и благославя.

        За мен има някаква странна връзка между годишнината на театъра и тази на баща ми – мисля че тя е в обичта, доверието и всеотдайността, която те имат един към друг.

             Миналата година подготвих едно есе за конкурс- не успях да участвам, но ето  сега  есето е добър повод да започна с него блога си. Приятно четене!

„Как упражненията подобряват моя  живот с ревматологично заболяване”

            Тиха дъждовна утрин в планината. В старинната обител на света Богородица се чува лекото бучене на реката, шумът от дъжда по покривите и пеенето на петлите. Неделя е – след час започва общата утринна молитва в храма, на която идват  нашите приятели от града.Събуждам се с обичайната болка и скованост  и с мисълта какво трябва да подготвя за службата – печката, кандилата, свещите.Обичам утрините служби – тишината, лекото преминаване от тъмнина и нощ към утринната светлина.

             Свещеникът дава начало на общата молитва в храма. На всяко негово прошение ние пеем - „Господи помилуй”. Усещам при поемането на въздух една остра болка зад плешката, която спира дъхът ми. Поемам дълбоко въздух и  стягам диафрагмата за постепенно издишване – мускулите се раздвижват. Желанието ми за звуча в синхрон с останалите, да не изоставам, да не понижавам тона ангажира волята ми. Запяваме неделните текстове за Христовото възкресение, за ангелите, за срещата им с жените мироносици и апостолите. Стремя се да осмисля текста, да почувствам събитията и да ги предам чрез гласа си на присъстващите. Болката ме преследва, но желанието и волята да съм част от тази мистична среща-повторение на евангелските събития надделява и ме увлича.

            Естествен стремеж е да търсим радостта, свободата , спокойствието и това което ни изважда от този „удобен” свят, внася хаос и смут в душите ни. А праведният Иов?  Богатство, имоти, семейство – всичко пропада в един миг. Тогава настъпва най-голямото изпитание – „ но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му – ще ли Те благослови?”/Иов 2:5/ и Господ го „оставя” да бъде изпитан чрез болестта и болката.  Колко е малко моето изпитание в сравнение с това на праведника Иов.  Болката понякога разбива пагубната за нас хората  самонадеяност и  при върховно изпитание  ни  учи да приемаме Божията воля .

            „Благословен си Господи, научи ме на Твоите наредби”

 Време е да отида да бия камбаните за неделното утринно евангелие. Свежият и влажен въздух ме лъхва, крачките ми, макар и мъчителни ме раздвижват и ободряват. Хващам с ръце въжетата, напрягам гръбнака, търся опора за краката, с отмерени движения засилвам въжетата и  проехтява звъна от камбаните. Отеква в сградите, полита над дърветата и потъва в планината. Връщам се в храма – топло е – слушам евангелския разказ и се радвам на нашите приятели, които от рано сутрин са с нас на молитва. Всеки от  тях има изпитания и тревоги, но мълчаливо идва в манастира, за да сподели своите страхове, благодарности и надежди с Бога.

Ето, аз всеки ден съм тук, обичам манастира, молитвата, работата си, но нима Бог не ме чува?   Пеем заедно, а  в мен напират мислите ми –  преди спортувах, плувах, тичах, а сега….влача краката си, болката пълзи по гръбнака ми и сковава врата ми – трудно ми е  да се наведа,  да стоя права,  дори вдишването и издишването , като естествено движение ме кара да се напрягам.  В ритъма на общата молитвена възхвала, на редуващите се песнопения се извършват и моите дихателни упражнения. Да, за другите това  е обикновен  процес , едва ли има друго нещо така естествено и леко като дишането. Чрез диханието, чрез този Божествен дух в нас , ние славим Създателя и това е най-яркото  проявление на Неговата Свята воля -  вдъхнала в нас „дихание за живот”.  Вдишването и издишването е вложено в нас от Твореца и  това невидимо ни обединява в неразривна връзка помежду ни -  създания , в които живее безсмъртния Божествен Дух.

             „   Всяко дихание да хвали Господа!  ”

Навън дъждът е престанал.Отново трябва да ударя камбаната за началото на светата литургия. Усещам в сърцето си  тихата радост, че съм споделила моите страхове и тъга, че някъде там , в невидимото  въздишките ми са чути. „Страданието е пречистване, прераждане, пресъздаване”  - пише поетът и този ден отново е моето пресъздаване  чрез  усилие, благодарност и вяра. Болката сковава  гръбнака ми , но  чрез  дишането чувствам, че не съм сама, че  моето страдание ще намери лек  чрез състраданието към ближния , чрез усещането и разбирането на онези , които дишат с Божественото дихание и обич на Твореца.

 Камбаните бият  и  към пътя за храма чувам гласа на отеца :                          „ Благословено е царството на Отца , Сина и Светия Дух сега , винаги и во веки веков . Амин.”