Христос Воскресе!

         

        Обичам църковните празници, защото носят  особената атмосфера на нещо, което е извън нас, но което има връзка с нашия живот, със стремежа ни към вечността.  Незнам дали с течение на времето, дали с „помъдряването”  или  с житейският избор, който правим и отстояваме, в някаква степен празникът се превръща в изпитание – на психическите и физическите сили. Ако трябва да съм ясна – не е все едно от коя страна на сцената си – дали си участник или си зрител.  Всъщност основното събитие, герой  е църковният празник – случилото се събитие – Възкресението.

      Ние, които възпоменаваме това събитие и го пресъздаваме с определени похвати в богослужението,  сме нещо като помощен персонал. С  личната отдаденост, желание и отговорност  можеш да допринесеш,  да украсиш или да загрозиш нещата, но във вихъра на празника не можеш да останеш безразличен, откъснат, неангажиран.  Често се случва преди тези големи празници атмосферата между основният състав да бъде нажежена, непоносима. Психологически се разпадаш, идва ти да захвърлиш всичко и да избягаш. Постепенно, ежедневните,  дребни проблеми донякъде компенсират напрежението. Подготовката започва да добива определени очертания и яснота, започваш да изграждаш дребните детайли по-спокойно и точно . Идват приятели, помощници готови да помогнат , да дадат от времето и силите си, за да станат съучастници – на умората , но и  на радостта. Виждаш как всеки е направил усилие да извърви пътят до храма, отблъсквайки се от инерцията на всекидневието  и проблемите си . Пъзелът започва да се  подрежда. Идва върховният момент – събираш сили – незнайно откъде. Идват много хора – в нощта на Възкресението – носят радостната  суматоха, заедно със свещите, приготвените фенери, в очакване на невидимото.  Запламтяват свещите , огънят осветява лицата на хората грижливо закривайки го с ръка , да не угасне. 

Храмът на Божи гроб в Йерусалим
 в момента на появяването на благодатния огън

         В тези мигове на празничност, на трепет, на споделяне и общност на различни хора, дошли да почетат  събитието в храма, освен напрежението дали ще направиш нещата добре , получаваш някаква вътрешна удовлетвореност,  че от усилията ти е имало смисъл.  Всеки влага нещо от себе си , с усилия надмогва умората, за да бъде участник подобно на жените мироносици в посрещането на възкръсналия Христос ….Пеенето на тропара , възгласите на свещеника и отговора на хората се сливат в едно , докосвайки се до вечността. В радостните песнопения- възхвала , обаче има и нотки на тъга и преживяно страдание…., може би и самата умора от празника преплетена с ликуването и възхвалата на Възкресението ме карат да преживея , макар и отчасти смисъла на битието си – страдания , усилия и радост, в които човек се ражда, живее и умира, за да посее чрез тях житното зърно – плодовете на духа си , които ще дадат стократен плод при Възкресението .

                                    Христос воскресе – Воистину воскресе!

За денят на Прошка

     
      Денят на Прошка, на благодарноста са емблематични. Приличат ми на огромни прожектори, които осветяват пътят ни. Вярвам  никой не се заблуждава, че само на този ден трябва да си прощаваме, да си благодарим и т.н. Нали големите уроци в живота се учат не наведнъж, а по малко? Всеки наш жест е проява на егото, на ”аз” - осъзнато или не, осмислено или подсъзнателно. За мен прошката е драматичен сблъсък с нас самите. Имайки предвид думите на Христос –„Нова заповед ви давам – да се обичате един другиго” следва, че ние сме длъжни да прощаваме , за да можем да обичаме.  Дали тогава прошката е равнозначна на забравяне? Не мога да се съглася. Раната остава, но душата ни е решила/простила , протягайки ръка към любовта, а не към отмъщението. За мен прошката е действие извършващо се в самата мен , не еднократно, а повтарящо се  - в обич и приемане на другият.
           В църковно-православната практика на този ден се извършва т.нар. "взаимно опрощение". Като студентка в Богословският факултет участвах в това последование , което се извършва след вечерната служба. Преподаватели и студенти, минаваха един след друг, целувайки взаимно ръце  с думите – „простено – прости”. Нормално е след като си го направил с „чуждите”, да се опиташ да го извършиш и с най-близките си, т.е. да поискаш прошка и от тях, а и  ти да им простиш. Абсурдно и смешно ми се струва да трупаме бройки -  с колко хора ще се простим, хеле  ако го направим и във фейсбука, но всеки има свое виждане.
           Чувството , усещането, което сме преживяли е стъпалото към това да развием и докажем промяната проявена в прошката – т.е. да работим за постигане и доказване на обичта, което ще ни научи на търпение и радост. Само така сърцето и душата ни ще се отворят за снизхождането и действието на св.Дух - за истинското им очистване и изпълване с Неговите Дарове.
       В този ред на мисли искам да споделя с вас и една интересна книга – „Колибата” на Уилям Пол Йънг /изд.Хермес-2011г/ . Фабулата на книгата се заплита по повод жестокото убийство на малката дъщеря на сем.Макензи.  Болката , огорчението, мъката и желанието за възмездие се надигат до крайна степен в душата на бащата… Един ден Мак/бащата/ получава писмо, в което Бог го кани в колибата – мястото, където е извършено убийството. Смутен, изплашен, но решил да приеме предизвикателството, Мак отива на тази необикновена среща. Това, което преживява и начина, по който Бог общува с него е предадено от автора с много красота, финес, ненатрапчиво, дълбоко и искрено. Заслужава си да се прочете този диалог… всеки ще  го приеме по своему, но целта е постигната – усещането за Бог.

За наказаната гласност

   Опитвам се да отмина поредното журналистическо изкушение по повод досиетата …но се сблъсквам със…себе си – в …блатото!

    „Намирам се в едно голямо блато – тук всичко е влажно, кално, добре зацапано. Ако си хитрец,  можеш добре да се маскираш и покриеш, да не се забелязваш. 

    Пада лъч светлина. Виждам посивелите, отрудени лица на моите събратя. Виждам  че суеверието, страхът, илюзиите  са покрили  като лепкава кал    Истината. Очистването на тази Истина чрез покаянието, страданието и жертвата звучи някак странно, почти революционно и опасно! Свежият въздух на гласността е взривоопасен!!!  Почвам да надушвам мръсотията от тинята, вонята, чудя се как на някои им е толкова добре и уютно в блатото? И за какво ни беше тази демокрация и гласност – дойдоха толкова много хора да ни размътят блатото? Е, на някои им хареса в него. Имаше приспивни песни, красива духовна театралност, хранихме ги с меда на свръхестествените прояви и чудеса. А имаше и едни такива недоволни, дето са отворили широко очите и ушите си, „оставили младенчеството” и искат „твърда храна”. Не се задоволяват с красивата символика, а искат калната реалност – там където се търкалят покаянието, страданието, жертвата – все нараними и бодливи неща. Лесно е да ги искаш за другите, ама я те да си сложат този таралеж…. Ще искат те банята на покаянието?!!  Ами не знаят ли , че окаляните и очернените са неопетними?! Ааа , ето наближава хорът на щастливите и ревностни събратя, които пеят хвалебни песни!!! Така трябва да се заглушат всякакви подсвирквания и подвиквания!! Ох, отдъхнах си!! Ето и тировете с нова кал дойдоха навреме, че нещо с този „оросяващ дъжд” и светлина взеха да прозират нечии дела.  О, сладка песен!!! О, черна кал!!  Вий сте … земният ни рай!!