За денят на Прошка

     
      Денят на Прошка, на благодарноста са емблематични. Приличат ми на огромни прожектори, които осветяват пътят ни. Вярвам  никой не се заблуждава, че само на този ден трябва да си прощаваме, да си благодарим и т.н. Нали големите уроци в живота се учат не наведнъж, а по малко? Всеки наш жест е проява на егото, на ”аз” - осъзнато или не, осмислено или подсъзнателно. За мен прошката е драматичен сблъсък с нас самите. Имайки предвид думите на Христос –„Нова заповед ви давам – да се обичате един другиго” следва, че ние сме длъжни да прощаваме , за да можем да обичаме.  Дали тогава прошката е равнозначна на забравяне? Не мога да се съглася. Раната остава, но душата ни е решила/простила , протягайки ръка към любовта, а не към отмъщението. За мен прошката е действие извършващо се в самата мен , не еднократно, а повтарящо се  - в обич и приемане на другият.
           В църковно-православната практика на този ден се извършва т.нар. "взаимно опрощение". Като студентка в Богословският факултет участвах в това последование , което се извършва след вечерната служба. Преподаватели и студенти, минаваха един след друг, целувайки взаимно ръце  с думите – „простено – прости”. Нормално е след като си го направил с „чуждите”, да се опиташ да го извършиш и с най-близките си, т.е. да поискаш прошка и от тях, а и  ти да им простиш. Абсурдно и смешно ми се струва да трупаме бройки -  с колко хора ще се простим, хеле  ако го направим и във фейсбука, но всеки има свое виждане.
           Чувството , усещането, което сме преживяли е стъпалото към това да развием и докажем промяната проявена в прошката – т.е. да работим за постигане и доказване на обичта, което ще ни научи на търпение и радост. Само така сърцето и душата ни ще се отворят за снизхождането и действието на св.Дух - за истинското им очистване и изпълване с Неговите Дарове.
       В този ред на мисли искам да споделя с вас и една интересна книга – „Колибата” на Уилям Пол Йънг /изд.Хермес-2011г/ . Фабулата на книгата се заплита по повод жестокото убийство на малката дъщеря на сем.Макензи.  Болката , огорчението, мъката и желанието за възмездие се надигат до крайна степен в душата на бащата… Един ден Мак/бащата/ получава писмо, в което Бог го кани в колибата – мястото, където е извършено убийството. Смутен, изплашен, но решил да приеме предизвикателството, Мак отива на тази необикновена среща. Това, което преживява и начина, по който Бог общува с него е предадено от автора с много красота, финес, ненатрапчиво, дълбоко и искрено. Заслужава си да се прочете този диалог… всеки ще  го приеме по своему, но целта е постигната – усещането за Бог.