Миналата година подготвих едно есе за конкурс- не успях да участвам, но ето  сега  есето е добър повод да започна с него блога си. Приятно четене!

„Как упражненията подобряват моя  живот с ревматологично заболяване”

            Тиха дъждовна утрин в планината. В старинната обител на света Богородица се чува лекото бучене на реката, шумът от дъжда по покривите и пеенето на петлите. Неделя е – след час започва общата утринна молитва в храма, на която идват  нашите приятели от града.Събуждам се с обичайната болка и скованост  и с мисълта какво трябва да подготвя за службата – печката, кандилата, свещите.Обичам утрините служби – тишината, лекото преминаване от тъмнина и нощ към утринната светлина.

             Свещеникът дава начало на общата молитва в храма. На всяко негово прошение ние пеем - „Господи помилуй”. Усещам при поемането на въздух една остра болка зад плешката, която спира дъхът ми. Поемам дълбоко въздух и  стягам диафрагмата за постепенно издишване – мускулите се раздвижват. Желанието ми за звуча в синхрон с останалите, да не изоставам, да не понижавам тона ангажира волята ми. Запяваме неделните текстове за Христовото възкресение, за ангелите, за срещата им с жените мироносици и апостолите. Стремя се да осмисля текста, да почувствам събитията и да ги предам чрез гласа си на присъстващите. Болката ме преследва, но желанието и волята да съм част от тази мистична среща-повторение на евангелските събития надделява и ме увлича.

            Естествен стремеж е да търсим радостта, свободата , спокойствието и това което ни изважда от този „удобен” свят, внася хаос и смут в душите ни. А праведният Иов?  Богатство, имоти, семейство – всичко пропада в един миг. Тогава настъпва най-голямото изпитание – „ но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му – ще ли Те благослови?”/Иов 2:5/ и Господ го „оставя” да бъде изпитан чрез болестта и болката.  Колко е малко моето изпитание в сравнение с това на праведника Иов.  Болката понякога разбива пагубната за нас хората  самонадеяност и  при върховно изпитание  ни  учи да приемаме Божията воля .

            „Благословен си Господи, научи ме на Твоите наредби”

 Време е да отида да бия камбаните за неделното утринно евангелие. Свежият и влажен въздух ме лъхва, крачките ми, макар и мъчителни ме раздвижват и ободряват. Хващам с ръце въжетата, напрягам гръбнака, търся опора за краката, с отмерени движения засилвам въжетата и  проехтява звъна от камбаните. Отеква в сградите, полита над дърветата и потъва в планината. Връщам се в храма – топло е – слушам евангелския разказ и се радвам на нашите приятели, които от рано сутрин са с нас на молитва. Всеки от  тях има изпитания и тревоги, но мълчаливо идва в манастира, за да сподели своите страхове, благодарности и надежди с Бога.

Ето, аз всеки ден съм тук, обичам манастира, молитвата, работата си, но нима Бог не ме чува?   Пеем заедно, а  в мен напират мислите ми –  преди спортувах, плувах, тичах, а сега….влача краката си, болката пълзи по гръбнака ми и сковава врата ми – трудно ми е  да се наведа,  да стоя права,  дори вдишването и издишването , като естествено движение ме кара да се напрягам.  В ритъма на общата молитвена възхвала, на редуващите се песнопения се извършват и моите дихателни упражнения. Да, за другите това  е обикновен  процес , едва ли има друго нещо така естествено и леко като дишането. Чрез диханието, чрез този Божествен дух в нас , ние славим Създателя и това е най-яркото  проявление на Неговата Свята воля -  вдъхнала в нас „дихание за живот”.  Вдишването и издишването е вложено в нас от Твореца и  това невидимо ни обединява в неразривна връзка помежду ни -  създания , в които живее безсмъртния Божествен Дух.

             „   Всяко дихание да хвали Господа!  ”

Навън дъждът е престанал.Отново трябва да ударя камбаната за началото на светата литургия. Усещам в сърцето си  тихата радост, че съм споделила моите страхове и тъга, че някъде там , в невидимото  въздишките ми са чути. „Страданието е пречистване, прераждане, пресъздаване”  - пише поетът и този ден отново е моето пресъздаване  чрез  усилие, благодарност и вяра. Болката сковава  гръбнака ми , но  чрез  дишането чувствам, че не съм сама, че  моето страдание ще намери лек  чрез състраданието към ближния , чрез усещането и разбирането на онези , които дишат с Божественото дихание и обич на Твореца.

 Камбаните бият  и  към пътя за храма чувам гласа на отеца :                          „ Благословено е царството на Отца , Сина и Светия Дух сега , винаги и во веки веков . Амин.”