По повод осемдесетгодишнината на моят баща

         
        Това честване стана преди пет години. Тогава просто съвпадна неговата годишнина и  60 години от създаването на кукленият театър, където той работи ок.40 год.Театърът беше неговият живот, в който той влагаше целият си творчески и човешки потенциал-с отговорност, обич и горене в работа си. Сега около една година след смърта му предпочитам да си спомня за него с онези думи на благодарност, които написах тогава, усещайки че доверието и обичта между нас продължават!

         Децата на театъра – може да ви се види чудно, но за нас театъра е онова “бисерче”, което търсеше малката Лили от пиесата “Пук” на Валери Петров- невидимото, скритото добро в околните и в нейната душа. Благодарност за това намерено “бисерче” дължа на моите родители, на баща ми, който ме накара да почувствам кукления театър като свой втори дом. Благодаря и на всички, които ме приемаха с търпение, добро отношение и неподправена сърдечност – актьори и актриси, режисьори, художници, сценични работници, озвучители, администратори и гардеробиери.

        Не ходех още на училище, когато баща ми ме водеше в ателието, за да видя как се раждат куклите. Запомнила съм миризмата на лепило, бои, работните бюра едно зад друго, приветливото отношение на художниците Милка Начева, Нюка Гетова и глухонямата Ани, до която сядах и гледах.

        Преди репетиции и представления, татко ме водеше да видя къде “спят” куклите – отивахме зад кулисите, той взимаше някоя от тях и куклата протягаше ръце и проговаряше. След това отивах в салона и както за всички така и за мен започваше магията на оживялото “дървено човече” – музика, багри, светлини, гласове на герои… После пак се връщах при баща ми в гримьорната, виждах радостта, пламъка в очите на актьорите, оживените разговори и шеги, които си разменяха. На връщане към вкъщи се случваше да се отбием до капанчетата на Сатирата и Сълзата, където големите не просто разговаряха, а продължаваха сякаш да играят с гласове, мимики и жестовете си.

        Не помня на колко години съм била, когато баща ми ме е завел за първи път в театъра, но си спомням как той вечно бързаше по Раковски или Заимов за театъра и аз подтичвайки се задъхвах да го следвам. Не помня да съм се пречкала в краката на колегите му, да съм им създавала неудобства, нито пък съм се чувствала отегчена и скована от някакви забрани. Като поотраснах ми беше интересно да наблюдавам спектаклите отзад, зад кулисите или пък горе при тонрежисьорите и осветителите. Помня оживлението и радостната суматоха при премиери и чествания. Новогодишните тържества, където като деца отивахме да си получим подаръците от Дядо Мраз и чудно нещо – гласът му беше същия като на моят татко! Забележителни бяха осмомартенските  чествания – целия артистичен състав в салона се заливаше от смях при умело подбраните и нагласени реплики от различни пиеси. Още помня Лебедово езеро с трите “лебеда”- баща ми , Георги Георгиев и Георги Митев. Имаше една задушевност, откровеност и откритост, в която се чувстваше духа и единството на театъра.

        Така някак много умело баща ми ме научи да разбирам, да чувствам театъра, на който той се е посветил, на онази толерантност и съпричастност, без които е немислимо всяко изкуство.

        Моите родители дадоха свобода на житейския ми и професионален избор. Те не поискаха от мен да осъществя несбъднатите им мечти, а според възможностите ми ме насочваха и подпомагаха. На баща ми се падна нелекото бреме да ме издържа като студентка и да приеме житейския ми избор. С това той доказа, че е истински творец – способен да приема другия, необичайното, различното, да го оценява и благославя.

        За мен има някаква странна връзка между годишнината на театъра и тази на баща ми – мисля че тя е в обичта, доверието и всеотдайността, която те имат един към друг.